Петкратният Гинес рекордьор Аш Дайкс за ФрогНюз: Изкоренете съм...
Това сподели пред ФрогНюз Аш Дайкс, английски приключенец и откривател.
Аш Дайкс написа история, като за своите 34 години реализира пет публични международни върха и четири първи международни върха. Прави първият соло трекинг без поддръжка през Монголия през 2014 година, първият пешеходен преход по дължината на Мадагаскар през 2016 година, след което реализира третия си формален връх през 2020 година, ставайки първият човек, минал по цялото 6437-километрово протежение на най-дългата река в Азия - река Яндзъ в Китай, за 352 дни. През октомври 2024 година пък става първият човек, минал с каяк дължината на река Копенаме от водоизточника до дълбокото море в Суринам, Южна Америка. Постига и пети връх - управлява екип, който става най-бързият, изкачил най-високата планина в Суринам - Джулианатоп.
Експедициите му имаме опция да гледаме във видеоформат, защото той снима протичащото се. Разговаряме с Аш Дайкс в границите на и по-конректно - първото издание на събитието за кариерно и личностно развиване, което събра визионери и специалисти от целия свят и България. Сред тях беше и Дайкс, с който разговаряхме за страха, превъзмогването му и надскачането на себе си под октомврийското слънце над София.
Ето и цялото изявление:
Буквално преди дни се върнахте от Суринам, станахте първият човек, минал с каяк по дължината на река Копенаме от извора до морето надълбоко в Амазонка. Как бихте описали претърпяното там, за какво отидохте таман там?
Да, върнах се безусловно преди дни - по тази причина и съм толкоз измършавял сега. Върнах се с към 10 кг по-лек. Отидох в Суринам, тъй като преди не съм бил в Южна Америка, а това е огромен континент, в който постоянно съм желал да отида. Щом се появи опция да отида там и то в толкоз отдалечена страна, в която никой не е бил, се възползвах незабавно.
Никой не приказва за Суринам, малко хора даже знаят за съществуването ѝ. Хората знаят Перу, Бразилия, Боливия, само че никой не отива в Суринам. Това ме озадачи, тъй като Суринам е най-зелената страна на света. Там има повече дървета на квадратен километър, в сравнение с в която и да е друга страна на планетата. 93% от страната е покрита с джунгла. Затова за мен това беше едно от местата, където към момента можеш да видиш нещо непознато, можеш да направиш нещо, което не е правено преди. Така че, когато опцията се появи, аз бях незабавно подготвен - изключително за прекосяването на река Копенаме. Именно с прекосяването ѝ постигнахме и връх - ние се опитахме да станем първият екип, който пътува от водоизточника на реката до морето, където се влива.
Дайкс и екипът му в Суринам
Прекосяването ѝ ни лиши 37 дни и постигнахме два върха. Първи връх беше самото пресичане, вторият - връх за скорост. Рекордът за скорост беше опитът да се превърнем в най-бързия екип, който изкачва най-високата планина в Суринам за най-краткото записано време.
Остави ни хеликоптер, по-късно изчезнахме под короните на джунглата, внимавайки за змии, паяци и всевъзможни отровни същества - кайманите, рибите като пираня и морски вълк. Бяхме там в дивата природа. Не видяхме нито един човек в продължение на 34 дни - нито едно племе, нито един локален гражданин, никого.
Знаете ли - доста хора най-малко в моята страна споделят, че сходни видеоформати, в които виждаме такива завършения, са подправени, нагласени. В предходни Ваши пътувания се заразихте с малария, говорили сте по какъв начин сте били на път да бъдете пребит доста неприятно на доста места. Какво казвате на хората, които се съмняват дали прекарването е същинско?
Когато започнах, нямаше по какъв начин да не е същинско и повода за това е доста елементарна - нямах пари. Тогава не можех да имам спомагателен екип, годна застраховка и добра евакуация - все неща, които постоянно предлагам да имате поради, с цел да сте в сигурност. Но аз не разполагах с това.
Не произхождам от сериозна финансова среда. Това се промени, когато напреднах в кариерата си, в този момент съм на друг стадий от живота си, само че първоначално правех нещо, което би отблъснало доста хора. Тогава не беше въпрос на победа или загуба, а въпрос на живот или гибел.
Когато направих първия си международен връх в Монголия (соло трекинг без екип), застраховката ми беше невалидна. Не можех да си разреша евакуация, тъй като тя щеше да е с хеликоптер, а не разполагах с този бюджет. Единствената ми евакуация щеше да бъде четири до шест дни по суша от моя сътрудник, в случай че ме откриеше в точния момент. След това с Мадагаскар беше същото - доста неразумно, доста рисково, никакъв снимачен екип. Снимах се самичък, тъй че всички фрагменти, които виждате от Монголия и Мадагаскар, са снимани от мен. Хората се объркват, споделят: “Да, само че ти се разхождаш пред камерата. Кой те снима от разстояние? ”. Трябваше да търча и да слагам статива, а по-късно да търча назад, с цел да фотографирам самичък.
Всичко беше доста неразумно, рисково. Не бих го предложил, само че това е доказателство какъв брой е действително. В такива момента в случай че допуснеш неточност, плащаш с живота си. Бил съм на ръба на това доста пъти.
Дайкс в Монголия
След като залогът е този - да живееш или да умреш, за какво го вършиме?
Мисля, че повода е в няколко неща. От дребен постоянно съм бил доста запленен от света. Гледах документални филми по малкия екран, даже такива като предаванията на Дейвид Атънбъро, и не желаех да ги виждам от хола. Исках да бъда там, измежду дивата природа. Исках да съм на открито и да върша нещо свое. Има я тази страна.
Имаше го още и желанието да се срещна с разнообразни хора по света. Това ми е доста забавно, узнавам разнообразни обичаи и култури, пробвам разнообразни храни, обичам това.
Има го, несъмнено, и детайл на състезание. Като млад постоянно съм се състезавал в разнообразни спортове - бях войник, занимавах се с бойни изкуства. Обичам разбирането за това, че живеем един живот, че имаме едно тяло и един разум и би трябвало да ги използваме, би трябвало да изследваме какво можем да реализираме с тялото и мозъка си, да забележим на какво сме способни.
Когато върша тези експедиции, макар че наподобяват доста безразсъдни, аз изучавам доста и изследвам доста неща. Преди Монголия да вземем за пример проучвах за какво последният човек, провалил се да прекоси Монголия, се е провалил. Мислех какво мога да направя по друг метод, с цел да съм сигурен, че ще съумея. Правя доста обстойно изследване всякога, диря какво мога да подобря, по какъв начин мога да го подобря. След изследването, не подхващам дадена експедиция, в случай че не съм сигурен на 100 %, че мога да оцелея, мога да се оправя. Не ходя на тези места, знаейки, че може да умра. Разбира се, има късмет, че нещо може да се случи, само че това може да се случи и тук - да вземем за пример да вървите на улицата и да ви блъсне рейс. Проучването обаче цели понижаване на този риск.
След като усещам, че съм възнамерявал експедицията до точката, която ще преживея, това изкоренява подозрението от мен. И излизам там с убеденост, знаейки, че ще го направя, само че също знаейки, че ще се случат неприятни неща, преди да го реализира.
Преди такива експедиции, несъмнено, подготвяте тялото си физически. Но по какъв начин подготвяте мозъка си, душeвността си?
Подготвям мозъка си, като мисля за всички най-лоши вероятни неща, които могат да се случат. Така отивам там, знаейки неприятните сюжети. Това оказва помощ да се подготвиш, когато обстановката се случи. Ако отида в Мадагаскар и не знам за маларията, не знам за бандитите, не знам за отровните змии, това би било неразумно. А когато знам и си мисля за бандитите, си споделям: очаквай да се сблъскаш с тях. Ако в Монголия ще има вълци, очаквай да те атакуван. Ако ще има снежни виелици или пясъчни стихии, очаквайте те да бъдат най-големите.
Дайкс в Мадагаскар
Когато върша това, аз се тревожа, само че се тревожа дотам, че съвсем мога да си показва себе си в това състояние, преди в действителност даже да съм там. С тази визуализация, когато в действителност съм там и това се случи, си мисля, че не е толкоз неприятно, колкото съм си го представял. Това важи за всичко. Същото е и с това изявление - да речем, че имате кумир, който ще интервюирате. Ще сте обезпокоена, ще си представяте изявлението, то ще е огромно събитие за Вас. Когато фактически вземете изявлението обаче, ще си кажете: “О, тя беше готина. Защо се опасявах да го направя? ”.
Мисля, че за всеки е добре да си построи визия в главата си, да се опита да си показа това, върху което се пробва да работи, да го построи в главата си, да бъде квалифициран, да има поради всичко, което може да се обърка, само че също по този начин да ръководи и да лимитира тази визия, с цел да не ѝ разреши да излезе отвън надзор и да му попречи да го направи. Със страха е същото - би трябвало да бъде следен.
Винаги споделям, че страхът идва в пакет със подозрението. Където има боязън, има и подозрение. Именно подозрението обаче е това, от което желаете да се отървете. Страхът е добър фактор, той ви държи живи. Той ви дава адреналин, прави ви хиперфокусирани. Начинът да изкорените подозрението е посредством трупане на опит. Колкото повече завършения върша, толкоз повече знам, че съм кадърен, толкоз повече знам, че ще оцелея. Колкото повече изявленията вършиме, толкоз повече знаете, че можете да говорите с огромни холивудски звезди.
При всеки е по този начин - колкото повече опит натрупа, толкоз повече стопира да се тормози, тъй като се е отървал от подозрението. Това е методът, по който се приготвям душевен тези експедиции.
Това ли е формулата на триумфа - да се отървем от подозренията и да позволим на страха да ни помогне в това да си представим по какъв начин можем да се оправим още и още по-добре?
Да, изцяло - по този начин е с триумфа във всичко, във всяка кариера. Погледнете астронавтите, притежателите на бизнес или пък хората, които професионално се занимават със змии, отглеждат ги, грижат се за тях. За нас боравенето със змии наподобява рисково, неразумно, в случай че ви ухапе - сте мъртъв. А те споделят: " Да, само че аз съм се справял със толкоз доста змии, знам придвижванията, знам какво да върша, знам къде да докосна змията, къде да не я допирам ". Същото е и с астронавтите - те не излизат непосредствено в космоса. Това са години и години на образование, с цел да се стигне до такава степен, че да нямат никакви подозрения, тъй като знаят тъкмо какво вършат. Така е във всяка сфера.
По дължината на река Яндзъ
Какъв съвет бихте дали на някого, който желае да успее, да се впусне в премеждие, да надскочи себе си във всякакво отношение?
Бих споделил - бъдете устойчиви на всички компликации, с които ще се сблъскате. Ще имате скептици. Ще имате негативизъм към себе си. Важно е да разберете, че няма значение дали някой вижда съответното нещо за вас. Важно е да го видите за себе си и да не позволявате нищо да ви спре.
По време на цялата ми кариера до момента имаше хора, които споделяха, че е невероятно - при всяко една пътешестване, което съм направил. Имаше подозрения даже у локалните поданици, споделяха, че не осъществимо, че съм малоумен, че други са се опитвали да го създадат, само че са се провалили. Ако ги слушах, нямаше да съм там, където съм през днешния ден.
Реших да подцени непознатите подозрения. Ако ги бях слушал, може би щях да изучавам още по-добре и да работя още по-усърдно. И въпреки всичко - не позволявайте непознатото подозрение да ви спре. Бъдете подготвени да бъдете упорити в устрема си към това, към което се стремите.
Снимки:
Интервю на Илияна Маринкова
Аш Дайкс написа история, като за своите 34 години реализира пет публични международни върха и четири първи международни върха. Прави първият соло трекинг без поддръжка през Монголия през 2014 година, първият пешеходен преход по дължината на Мадагаскар през 2016 година, след което реализира третия си формален връх през 2020 година, ставайки първият човек, минал по цялото 6437-километрово протежение на най-дългата река в Азия - река Яндзъ в Китай, за 352 дни. През октомври 2024 година пък става първият човек, минал с каяк дължината на река Копенаме от водоизточника до дълбокото море в Суринам, Южна Америка. Постига и пети връх - управлява екип, който става най-бързият, изкачил най-високата планина в Суринам - Джулианатоп.
Експедициите му имаме опция да гледаме във видеоформат, защото той снима протичащото се. Разговаряме с Аш Дайкс в границите на и по-конректно - първото издание на събитието за кариерно и личностно развиване, което събра визионери и специалисти от целия свят и България. Сред тях беше и Дайкс, с който разговаряхме за страха, превъзмогването му и надскачането на себе си под октомврийското слънце над София.
Ето и цялото изявление:
Буквално преди дни се върнахте от Суринам, станахте първият човек, минал с каяк по дължината на река Копенаме от извора до морето надълбоко в Амазонка. Как бихте описали претърпяното там, за какво отидохте таман там?
Да, върнах се безусловно преди дни - по тази причина и съм толкоз измършавял сега. Върнах се с към 10 кг по-лек. Отидох в Суринам, тъй като преди не съм бил в Южна Америка, а това е огромен континент, в който постоянно съм желал да отида. Щом се появи опция да отида там и то в толкоз отдалечена страна, в която никой не е бил, се възползвах незабавно.
Никой не приказва за Суринам, малко хора даже знаят за съществуването ѝ. Хората знаят Перу, Бразилия, Боливия, само че никой не отива в Суринам. Това ме озадачи, тъй като Суринам е най-зелената страна на света. Там има повече дървета на квадратен километър, в сравнение с в която и да е друга страна на планетата. 93% от страната е покрита с джунгла. Затова за мен това беше едно от местата, където към момента можеш да видиш нещо непознато, можеш да направиш нещо, което не е правено преди. Така че, когато опцията се появи, аз бях незабавно подготвен - изключително за прекосяването на река Копенаме. Именно с прекосяването ѝ постигнахме и връх - ние се опитахме да станем първият екип, който пътува от водоизточника на реката до морето, където се влива.
Дайкс и екипът му в Суринам
Прекосяването ѝ ни лиши 37 дни и постигнахме два върха. Първи връх беше самото пресичане, вторият - връх за скорост. Рекордът за скорост беше опитът да се превърнем в най-бързия екип, който изкачва най-високата планина в Суринам за най-краткото записано време.
Остави ни хеликоптер, по-късно изчезнахме под короните на джунглата, внимавайки за змии, паяци и всевъзможни отровни същества - кайманите, рибите като пираня и морски вълк. Бяхме там в дивата природа. Не видяхме нито един човек в продължение на 34 дни - нито едно племе, нито един локален гражданин, никого.
Знаете ли - доста хора най-малко в моята страна споделят, че сходни видеоформати, в които виждаме такива завършения, са подправени, нагласени. В предходни Ваши пътувания се заразихте с малария, говорили сте по какъв начин сте били на път да бъдете пребит доста неприятно на доста места. Какво казвате на хората, които се съмняват дали прекарването е същинско?
Когато започнах, нямаше по какъв начин да не е същинско и повода за това е доста елементарна - нямах пари. Тогава не можех да имам спомагателен екип, годна застраховка и добра евакуация - все неща, които постоянно предлагам да имате поради, с цел да сте в сигурност. Но аз не разполагах с това.
Не произхождам от сериозна финансова среда. Това се промени, когато напреднах в кариерата си, в този момент съм на друг стадий от живота си, само че първоначално правех нещо, което би отблъснало доста хора. Тогава не беше въпрос на победа или загуба, а въпрос на живот или гибел.
Когато направих първия си международен връх в Монголия (соло трекинг без екип), застраховката ми беше невалидна. Не можех да си разреша евакуация, тъй като тя щеше да е с хеликоптер, а не разполагах с този бюджет. Единствената ми евакуация щеше да бъде четири до шест дни по суша от моя сътрудник, в случай че ме откриеше в точния момент. След това с Мадагаскар беше същото - доста неразумно, доста рисково, никакъв снимачен екип. Снимах се самичък, тъй че всички фрагменти, които виждате от Монголия и Мадагаскар, са снимани от мен. Хората се объркват, споделят: “Да, само че ти се разхождаш пред камерата. Кой те снима от разстояние? ”. Трябваше да търча и да слагам статива, а по-късно да търча назад, с цел да фотографирам самичък.
Всичко беше доста неразумно, рисково. Не бих го предложил, само че това е доказателство какъв брой е действително. В такива момента в случай че допуснеш неточност, плащаш с живота си. Бил съм на ръба на това доста пъти.
Дайкс в Монголия
След като залогът е този - да живееш или да умреш, за какво го вършиме?
Мисля, че повода е в няколко неща. От дребен постоянно съм бил доста запленен от света. Гледах документални филми по малкия екран, даже такива като предаванията на Дейвид Атънбъро, и не желаех да ги виждам от хола. Исках да бъда там, измежду дивата природа. Исках да съм на открито и да върша нещо свое. Има я тази страна.
Имаше го още и желанието да се срещна с разнообразни хора по света. Това ми е доста забавно, узнавам разнообразни обичаи и култури, пробвам разнообразни храни, обичам това.
Има го, несъмнено, и детайл на състезание. Като млад постоянно съм се състезавал в разнообразни спортове - бях войник, занимавах се с бойни изкуства. Обичам разбирането за това, че живеем един живот, че имаме едно тяло и един разум и би трябвало да ги използваме, би трябвало да изследваме какво можем да реализираме с тялото и мозъка си, да забележим на какво сме способни.
Когато върша тези експедиции, макар че наподобяват доста безразсъдни, аз изучавам доста и изследвам доста неща. Преди Монголия да вземем за пример проучвах за какво последният човек, провалил се да прекоси Монголия, се е провалил. Мислех какво мога да направя по друг метод, с цел да съм сигурен, че ще съумея. Правя доста обстойно изследване всякога, диря какво мога да подобря, по какъв начин мога да го подобря. След изследването, не подхващам дадена експедиция, в случай че не съм сигурен на 100 %, че мога да оцелея, мога да се оправя. Не ходя на тези места, знаейки, че може да умра. Разбира се, има късмет, че нещо може да се случи, само че това може да се случи и тук - да вземем за пример да вървите на улицата и да ви блъсне рейс. Проучването обаче цели понижаване на този риск.
След като усещам, че съм възнамерявал експедицията до точката, която ще преживея, това изкоренява подозрението от мен. И излизам там с убеденост, знаейки, че ще го направя, само че също знаейки, че ще се случат неприятни неща, преди да го реализира.
Преди такива експедиции, несъмнено, подготвяте тялото си физически. Но по какъв начин подготвяте мозъка си, душeвността си?
Подготвям мозъка си, като мисля за всички най-лоши вероятни неща, които могат да се случат. Така отивам там, знаейки неприятните сюжети. Това оказва помощ да се подготвиш, когато обстановката се случи. Ако отида в Мадагаскар и не знам за маларията, не знам за бандитите, не знам за отровните змии, това би било неразумно. А когато знам и си мисля за бандитите, си споделям: очаквай да се сблъскаш с тях. Ако в Монголия ще има вълци, очаквай да те атакуван. Ако ще има снежни виелици или пясъчни стихии, очаквайте те да бъдат най-големите.
Дайкс в Мадагаскар
Когато върша това, аз се тревожа, само че се тревожа дотам, че съвсем мога да си показва себе си в това състояние, преди в действителност даже да съм там. С тази визуализация, когато в действителност съм там и това се случи, си мисля, че не е толкоз неприятно, колкото съм си го представял. Това важи за всичко. Същото е и с това изявление - да речем, че имате кумир, който ще интервюирате. Ще сте обезпокоена, ще си представяте изявлението, то ще е огромно събитие за Вас. Когато фактически вземете изявлението обаче, ще си кажете: “О, тя беше готина. Защо се опасявах да го направя? ”.
Мисля, че за всеки е добре да си построи визия в главата си, да се опита да си показа това, върху което се пробва да работи, да го построи в главата си, да бъде квалифициран, да има поради всичко, което може да се обърка, само че също по този начин да ръководи и да лимитира тази визия, с цел да не ѝ разреши да излезе отвън надзор и да му попречи да го направи. Със страха е същото - би трябвало да бъде следен.
Винаги споделям, че страхът идва в пакет със подозрението. Където има боязън, има и подозрение. Именно подозрението обаче е това, от което желаете да се отървете. Страхът е добър фактор, той ви държи живи. Той ви дава адреналин, прави ви хиперфокусирани. Начинът да изкорените подозрението е посредством трупане на опит. Колкото повече завършения върша, толкоз повече знам, че съм кадърен, толкоз повече знам, че ще оцелея. Колкото повече изявленията вършиме, толкоз повече знаете, че можете да говорите с огромни холивудски звезди.
При всеки е по този начин - колкото повече опит натрупа, толкоз повече стопира да се тормози, тъй като се е отървал от подозрението. Това е методът, по който се приготвям душевен тези експедиции.
Това ли е формулата на триумфа - да се отървем от подозренията и да позволим на страха да ни помогне в това да си представим по какъв начин можем да се оправим още и още по-добре?
Да, изцяло - по този начин е с триумфа във всичко, във всяка кариера. Погледнете астронавтите, притежателите на бизнес или пък хората, които професионално се занимават със змии, отглеждат ги, грижат се за тях. За нас боравенето със змии наподобява рисково, неразумно, в случай че ви ухапе - сте мъртъв. А те споделят: " Да, само че аз съм се справял със толкоз доста змии, знам придвижванията, знам какво да върша, знам къде да докосна змията, къде да не я допирам ". Същото е и с астронавтите - те не излизат непосредствено в космоса. Това са години и години на образование, с цел да се стигне до такава степен, че да нямат никакви подозрения, тъй като знаят тъкмо какво вършат. Така е във всяка сфера.
По дължината на река Яндзъ
Какъв съвет бихте дали на някого, който желае да успее, да се впусне в премеждие, да надскочи себе си във всякакво отношение?
Бих споделил - бъдете устойчиви на всички компликации, с които ще се сблъскате. Ще имате скептици. Ще имате негативизъм към себе си. Важно е да разберете, че няма значение дали някой вижда съответното нещо за вас. Важно е да го видите за себе си и да не позволявате нищо да ви спре.
По време на цялата ми кариера до момента имаше хора, които споделяха, че е невероятно - при всяко една пътешестване, което съм направил. Имаше подозрения даже у локалните поданици, споделяха, че не осъществимо, че съм малоумен, че други са се опитвали да го създадат, само че са се провалили. Ако ги слушах, нямаше да съм там, където съм през днешния ден.
Реших да подцени непознатите подозрения. Ако ги бях слушал, може би щях да изучавам още по-добре и да работя още по-усърдно. И въпреки всичко - не позволявайте непознатото подозрение да ви спре. Бъдете подготвени да бъдете упорити в устрема си към това, към което се стремите.
Снимки:
Интервю на Илияна Маринкова
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ